МОСТЪТ НАД ДУНАВ

По време на натовската агресия срещу Югославия, някои от мостовете над Дунава бяха разрушени от американските бомби. Тогава, на някой, му хрумва отчаяната идея хората да заемат моста и с телата си да защитят сътвореното от тях. Обаждат се на телевизията, да разгласи не само сред съгражданите им, но и за да предупредят американците, че хората ще са на моста и застанали.
Няма да се спираме на огромната информационна работа свършена от един от основните канали на югославската телевизията, но не можем да не отбележим, че трите нощи на моста предавани "на живо" по сателитен канал, ще останат сред най-доброто правено от телевизия - всичко беше спонтанно, нережисирано, не организирано, а самоорганизиращо се. Всичко беше истинско, до последния кадър.

Камерата се включи малко преди тв екипът да стъпи на моста, като ползваше осветление закачено над камерата. От тъмнината, светлината извличаше лицата на явно притеснени и уплашени хора - за кураж, те се бяха хвянали под ръка и някои откровенно ги тресеше. Някой зад кадър, с микрофон задаваше въпроси, но изглежда и него го тресеше от страх, защото не винаги поднасяше микрофона към тези които се опитваха да кажат нещо. Като правило, нещата които се казваха бяха разумни, но се чуваха и неща не за ушите на партньора на Моника Люински. Не се виждаха организатори, отговорници и прочие номенклатура.
Камерата продължаваше да се движи, а хората лека-полеко започнаха да се съвземат от страха - по-късно някои изглежда го бяха преодоляли - веригите от вкопчени един в друг хора започнаха да се разкъсват - хората се раздвижиха - оформиха се групички - поведоха се разговори. Хората някак постепенно, забравиха за камерата и за страха.
Към 3.00 часа камерата извади от мрака една млада, красива сръбкиня - тя рецитираше, рецитираше свои стихове - не всичко се разбираше от раз за непривикналото ухо, но цели срофи си звучаха съвсем на български. Една строфа обаче се е запечатала в паметта.
Момичето гневно говореше, май на американците, уточняваше с какво им е крива - повтаряше се настойчиво - "Крива съм им" за това или онова и изведнаж каза съвсем на български:
- Крива съм им, че пиша на кирилица!
и продължи нататък с кривините.
В друга група, по-късно рецитираха наизуст руски стихове, най-вече Лермонтов

И така до съмване!
На следващата вечер, сред хората на моста се появи една решителна депутатка, по-късно се появиха и хора от номенклатурата - те организираха сандвичи, кафе и чай ... и късно през ноща започнаха отначало индивидуални изпълнения, преминаващи в групови - тук и там вече имаше светлина.
Тези снимки са вероятно от втората нощ?! През първата нощ, лампите на моста бяха изключени и не се виждаха мишините.

На третата нощ, на моста се вихреше щур купон - имаше професионално сценично осветление и озвучаване, бяха дошли професионални музиканти, пееше се всичко - сръбско, руско, американски рок, излизаха професионални артисти и поети

Народът беше победил страха!
Народът се чустваше победител!
Народът беше станал победител!

Хората бяха пораснали с една голяма победа, без да бъдат "заорганизирани от високо", инструктирани, напътствани и насочвани.

А едного, който се беше уплашил от бомбите и беше избягал от страх в чужбина, когато нещата се укротиха и той се върна в страната, бе назначен от някого за Министър председател,.
Но за умрелите или добро или нищо!