В
основата на разбирането за AIPAC, който de facto
е агент на чуждо правителство, е че тази организация
ограничава дейноста на Конгреса на САЩ, изразяващо
се в това, че американската политика към Израел,
там не се обсъжда , независимо от факта, че тази
политика оказва сериозно влияние в целия свят. Казано
по друг начин, един от трите основни клона на управлението
на САЩ е здраво обвързан с подкрепа на Израел. Както
отбеляза един бивш сенатор от демократическата партия,
Ernest Hollings, при напускане на поста си, "вие
не можете да имате израелска политика, различна
от тази която AIPAC ни дава тук наоколо." Или
както Ariel Sharon, каза веднаж пред американска
публика, "когато някои ме питат как биха могли
да помогнат на Израел, аз им казвам: помагайте на
AIPAC."
Благодарение
отчасти на влиянието, което евреите оказват на президентските
избори, лобито има също така значими лостове за
въздействие върху изпълнителната власт. Въпреки,
че евреите са само 3% от населението, те участват
в избирателната кампания с голями дарения и за кандидатите
от двете партии. Вестник Вашингтон поуст изчисли,
че кандидатите за президент от Демократическата
партия "зависят от еврейски поддръжници, които
даряват около 60% от средствата за кампанията."
И доколкото еврейските избиратели имат висок процент
на участие в изборите и са концинтрирани в ключовите
щати, като Калифорния, Флорида, Илиноис, Ню-Йорк
и Пенсилвания, президентските кандидати са готови
на всичко, само и само да не ги противопоставят
на себе си.
Ключовите
организации в Лобито, превръщат в свой бизнес създаването
на препятствия за критици на Израел да заемат постове
във външната политика. Джими Картър искаше да направи
Джордж Бол свой Държавен секретар, но знаеше, че
Бол се счита за критикуващ Израел политик и лобито
ще се противопостави на назначението му. По този
начин, всеки имищ аспирации към политика, се окуражаваше
да стане открит поддръжник ва Израел и ето защо,
публичните критици на израелската политика станаха
застрашен вид сред заетите във външната политика
на САЩ.
Когато
Howard Dean, препоръча САЩ да заемат, една
"по-безпристрастна роля" в арабско-излаелския
конфликт, сенатора Joseph Lieberman го обвини,
че продава Израел и окачестви неговото изказване
като "безотговорно". Почти всички
демократи в Камарата на представителите
подписаха писмо критисуващо препоръките
на Dean, а Чикаго Джуиш Стар писа, че "анонимни
нападатели ... са задръстили електронните
пощенски кутии на еврейските лидери в страната,
предупреждавайки - без достатъчно доказателства
- че Dean би бил, по някакъв начин нещо
лишо за Израел."
Howard
Dean
Това
притеснение беше абсурдно; Dean всъщност е като
ястреб за Израел: негов партньор в избирателната
кампания беше бившия президент на AIPAC, а Dean
каза, (е неговия възглед за Близкия изток стои по-близо
до AIPAC, отколкото до възгледите на Americans for
Peace Now. Той просто беще предложил да се "
съберат страните заедно", като Вашингтон действа
просто като искрен брокер. Това е трудно да се приеме
като радикална идея, но лобито не толерира дори
"по-безпристрастна роля".
По
времето на администрацията на Клинтън, близкоизточната
политика до голяма степен беше формирана от служители
с тесни връзки с Израел или известни про-израелски
организации; между тях можем да споменем
Martin Indyk,
бивш заместник директор по проучванията на AIPAC
и съ-учредител на про-израелския Washington
Institute for Near East Policy (WINEP); Dennis Ross,
който се присъедини към WINEP, след като напусна
правителствата през 2001 година; и Aaron Miller,
който живееше в Израел и често посещаваше страната.
Тези хора бяха сред най-близките съветници на Клинтън
на срещата в Camp David, през юли 2000
год. Така също, тези тремата участваха в мирните
преговори в Осло и подкрепиха създаването на Палестинската
държава, като направиха само онова което бе указано
като рамка от Израел. Американската делегация получаваше
указания от Ehud Barak, като координираше
своята позиция с Израел предварително и не направи
предложения за независимост. Не е за чудене, че
палестинските преговарящи протестираха срешу това,
че са принудени да "преговарят с два израелски
състава - един с флагче на Израел и един с флагче
на САЩ".
Ситуацията
е далеч по ясно изразена при администрацията на
президента Буш, в която участват такива ревностни
адвокати на Израел, като Elliot
Abrams, John Bolton, Douglas Feith, I. Lewis (‘Scooter’)
Libby, Richard Perle, Paul Wolfowitz и David
Wurmser. Както ще видим, тези служители постоянно
се натискаха за политика в полза на Израел и бяха
подкрепяни от организациите в лобито.
Лобито,
разбира се не желае да открива дискусия, защото
това може да накара американците да си зададат въпроси
относно равнището на подкрепа, което то създава.
Съответно, про-израелските организации работят упорито
за да повлияят на институциите, които трябва да
формират общественото мнение.
Възгледите
на лобито преобладават в основните медии: дебатът
между близкоизточните "капацитети", писа
журналиста Eric Alterman се "доминира от хора,
които не биха могли и да си представят да критикуват
Израел". Той публикува списък на 61 "журналисти
от вестниците и коментатори, които подкрепят Израел
рефлекторно и без квалификации". И обратното,
той открива само петима, които систематично критикуват
Израел и приемат арабските позиции. Вестниците рядко
и само на страницата за мнения на читатели или гостуващи
журналисти, публикуват нещо предизвикателно за израелската
политика, но балансът в мненията ясно и винаги е
в полза на обратното. Трудно е да си представим,
накоя от основните медии в САЩ, да публикува материал,
като този.
"Shamir,
Sharon, Bibi – каквото и да искат тези приятелчета
ме устройва отлично" каза при един случай Robert
Bartley. Не е за чудене, че неговия Wall Street
Journal, наред с други известни вестници като
Chicago Sun-Times и Washington Times,
редовно поместват редакторски материали подкрепящи
Израел. Списания като Commentary, New Republic
и Weekly Standard защитават Израел на всяка
страница.
Редакторска
пристрасност откриваме и в такива вестници, като
New York Times, който рядко критикува израелската
политика и само понякога признава, че палестинците
имат легитимни основания да се оплакват, но това
не е равнопоставено. В своите спомени, бившия изпълнителен
редактор, Max Frankel, признава въздействието,
което неговото собствено мнение е оказвало при редакционните
обсъждания: "Аз бях много по-дълбоко отдаден
на Израел, отколкото аз смеех да отстоявам ... Подкрепено
от моите знания за Израел и моите приятелства там,
аз сам пишех павечето от близкоизточните коментари.
Както повечето от читатели араби, отколкото евреи
признават, че аз съм пишел от про-израелска перспектива."
Новините
от мястата на събитията са относително по-равнопоставени,
доколкото репортьорите се опитват да бъдат обективни,
но и защото е трудно да се отразяват събития от
окупираните територии, без да се признават израелските
действия на място. За да обезкуражи неблагоприятното
отразяване на събитията, лобито организира кампании
за изпращане на писма, демонстрации и бойкоти на
новинарска продукция, чийто съдържание се счита
за анти-израелски. Един служител на CNN, каза че
понякога получава по 6000 съобщения по Интернет
на ден, протестиращи срещу отразяването на някое
събитие. През май 2003 год., про-израелският Committee
for Accurate Middle East Reporting in America
(CAMERA) организирал демонстрации пред офисите на
National Public Radio в 33 града и се е
опитал да убеди спонсорите на радиостанцията да
оттеглят своята финансова подкрепа, докато NPR не
направи своето близкоизточно отразяване на събитията
по-симпатизиращо на Израел. Бостонската станция
на NPR, WBUR загуби повече от USD1'000'000 приходи,
като резултат от тези усилия. Натиск върху NPR бе
оказан и от страна на израелските приятели в Конгреса,
откъдето поискаха вътрешна ревизия за тяхното близкоизточно
отразяване на новините, както и затягане на контрола
върху работата.
Израелската
страна доминира и групите за политически решения,
т.н. think-tanks, които играят важна роля
при оформянето на публичната дискусия, както и актуалната
политика. Лобито създаде свои собствени групи за
политически решения през 1985 година, когато Martin
Indyk помогна да се създаде WINEP. Обаче WINEP
е свързан с връзки в Израел, докато се опитва да
представи своята дейност, като "балансирана
и реалистична" по отношение на Близкия изток.
Той се финансира и ръководи от хора дълбоко преданни
на израелската проблематика.
Влиянието
на лобито обаче, отива далеч зад WINEP. През изминалите
25 години, про-израелските сили създадоха командно
присъствие в American Enterprise Institute,
Center for Security Policy,
Foreign
Policy Research Institute, Heritage Foundation,
Hudson Institute, Brookings Institution, Institute
for Foreign Policy Analysis и Jewish Institute for
National Security Affairs (JINSA). Тези
групи за политически решения (think-tanks), рядко,
ако изобщо, наемат специалисти които могат да си
позволят да критикуват американската политика на
подкрепа, спрямо Израел.
Вземете
за пример Brookings Institution - негов главен експерт
по Близкия изток беше William Quandt, бивш чнен
на Националния съвет за сигурност (NSC) със заслужена
репутация за уравновесеност. Днес, работата на института
се провежда чрез Saban Center for Middle East Studies,
който се финансира от Haim Saban, един израела-американски
бизнесмен и ревностен ционист. Дирестор на Центъра
е вездесъщия Martin Indyk. Това което някога беше
един необвързан институт сега е част от про-израелския
хор.
Горещите
университетски дискусии са мястото, където лобито
среща най-голями затруднения. През 1990 година,
когато мирният процес в Осло беше в ход, имаше само
умерен критицизъм към Израел. Когато мирните преговори
се провалиха и Шарон взе власта, критицизма се засили,
Той стана гръмогласен, когато през пролетта на 2002
г., израелската армия отново окупира ивицата Газа,
и мобилизира нови сили за да противодества на втората
Интифада.
Лобито
реагира веднага за да "си върне студентските
общежития". Нови групи се присъединиха, такива
като Caravan for Democracy, които доведоха
израелски лектори в американските колежи. Създадените
групи, като Jewish Council for Public Affairs
и Hillel се обединиха в нова група
Israel on Campus Coalition, която да обедини
и координира множеството групи, подкрепящи израелската
кауза. И накрая, AIPAC утрои воите разходи по програми
за мониторинг на университетските действия и обучение
на млади адвокати, с оглед рязко да" увеличи
броя на студентите от студентските градчета ангажирани
... в национално про-израелско усилие".
Лобито
също така наблюдава какво професорите пишат и преподават.
През септември 2002 година, Martin Kramer и Daniel
Pipes, двама пламенно про-израелски настроени, неоконсерватори
създадоха уеб сайт (Campus-Watch) в който излагат
досиета на подозрителни от академичните среди и се
окуражават студентите да съобщават за забележки или
поведение което може да се квалифицира враждебно към
Израел. Този прозрачен опит за създаване на черен
списък и да се сплашат преподавателите в колежите
и университетите, предизвика рязка реакция, а Pipes
и Kramer се принудиха да махнат досиетата, но уеб
сайта все още подканя студентите да изпращат информация
за" анти-израелска" дейност.
Групите
в Лобито, притискат отделни уневерситетски
преподаватели и дори университети.
Колумбийския университет често е бил
под прицела им, без съмнение поради
присъствието на вече покойния Edward
Said във факултета. "Можете да
сте сигурни, че всяко публично изявление
в подкрепа на палестинския народ от
страна на широко известния литературен
критик Edward Said, предизвикваше
стотици е-mails, писма и журналистически
материали, в които ни приканваха да
го санкционираме или да го уволним,"
каза неговия бивш ректор Jonathan
Cole. Същото се случи по-късно когато
Колумбийския университет покани историка
Rashid Khalidi от Чикаго. По-късно
това стана проблем на Принстънския
унивеситет, когато успя да примами
при себе си Khalidi.
Edward
Said
Класическа
илюстрация за усилията да се прочисти академичната
общност се случи към края на 2004 год., когато Проекта
Дейвид произведе филм, за участници в програмата
за близкоизточни изследвания на Колумбийския университет,
в който те се обвиняваха в антисемитизъм и заплахи
към еврейски студенти, които са се застъпвали за
Израел. Колумбийския университет бе хвърлен в огъня,
но факултетския комитет създаден да разследва обвиненията
не намери никакви доказателства за антисемитизъм,
а единствения инцидент, без съществено значение
е бил случая, когато един професор е отговорил на
въпрос на студент твърде "разпалено".
Комитетът също така установи, че въпросните преподаватели
са били обект на открита кампания за заплахи.
Може
би, най-обезпокоителен аспект на всичко тава е опита
на еврейските групи да накарат Конгреса да установи
механизми за наблюдение върху това какво преподават
професорите. Ако това тяхно предложение беше минало,
университети в които се счита, че се провежда анти-израелска
дейност, щяха дя бъдат лишавани от федерално финансиране.
За сега те не успяха в своя опит, но техните усилия
са индикатор, какво значение се отдава на контролирането
на обсъжданията.
Редица
еврейски филантропи напоследък основаха израелски
учебни програми (в допълнение към вече съществуващите
130)- Това бе направено с цел да се увеличи броя
на приятелски настроени към Израел преподаватели
в университетите и колежите. През май 2003 година
Ню-Йоркския университет обяви за създаването на
Taub Center for Israel Studies; подобни
програми бяха създадени в Berkeley, Brandeis и Emory.
Академичните администратори подчертават тяхната
педагогическа стойност, но истината е, че те са
до голяма степен средство за представяне на Израел
в благоприятна светлина. Fred Laffer, оглавяващ
Taub Foundation, открито заявява, че неговата
фондация е финансирала центъра в Ню-Йоркския университет,
за да помогне в противопоставянето на "арабската
гледна точка", която според него е преобладаваща
в университетските близкоизточни програми.
Изследването
на лобито не би било пълно, ко не се разгледа едно
от на-мощните оръжия: обвинението в анти-семитизъм.
Всеки който критикува действиета на Израел или успорва
факта, че про-израелските групи имат значително
влияние над американската външна политика за Близкия
изток - едно влияние възхвалявано от AIPAC - има
всички шансове да бъде обвинен в анти-семитизъм.
Разбира се, всеки който просто твърди, че съществува
едно израелско лоби, рискува да бъде обвинен в анти-семитизъм,
независимо от факта, че израелските медии споменават
американското "еврейско лоби". С други
думи, лобито първо възхвалява своето влияние и след
това атакува всеки, който предизвиква внимание върху
него. Това е много ефективна тактика: анти-семитизма
е нещо, в което никой не бе желал да бъде обвинен.
Европейците
са били по-склонни към критика на Израелската политика,
което някои хора отнасят към възраждането на антисемитизма
в Европа. Ние се приближаваме "до състояние
- каза в началото на 2004 година посланика на САЩ
в Европейския съюз - толкова лошо, кото е било през
1930-те". Измерването на анти-семитизма е деликатна
работа, но тежеста на доказателствата сочи в обратното
направление. През пролетта на 2004 година, когато
обвиненията срещу европейския анти-семитизъм се
носеха из въздуха в Америка, една отделно изследване
на европейското публично мнение, бе предприето от
базираната в САЩ Anti-Defamation League
и Pew Research Center for the People and the
Press. Резултатите показаха, че анти-семитските
настроения намаляват. През 1930-те, точно обратното,
анти-семитизма беше не само широко разпространен
между европейците от всички слоеве, но и се считаше
за нещо приемливо.
Лобито
и неговите приятели, често сочат Франция, като най-антисемитската
страна в Европа. Но през 2003 година, главата на
френския еврейски комитет каза, че "Франция
не е вече по-антисемитска отколкото САЩ." Според
една скорошна публикация във вистник Ha’aretz,
френската полиция е съобщила, че анти-семитските
инциденти са намалели с 50% през 2005 година и това
при положение, че във Франция е най-голямата мюсюлманска
популация в Европа. В заключение, когато един френски
евреин беше убит в Париж миналия месец от мюсюлманска
банда, десетки хиляди демонстранти излязоха на улиците
за да заклеймят анти-семитизма. Jacques Chirac
и Dominique de Villepin присъстваха на погребалната
церемония за да покажат своята солидарност.
Никой
не би отрекъл, че има анти-семитизъм сред европейските
мюсюлмани, до известна степен провокиран от израелските
действия срещу палестинците, както и такъв, който
може да се отдаде направо на расизъм. Но това е
нещо отделно, нямащо отношение към това дали днешна
Европа е като Европа от 1930-те. Нито пък някой
ще отрече, че и днес в Европа (както и в САЩ), съществува
злостен аборигенски тип анти-семитизъм, но броят
на тези хора е малък и техните възгледи се отхвърлят
от мнозинството европейци.
Адвокатите
на Израел, когато са притиснати да отидат по-нататък
от обичайната защита, твърдят, че има един "нов
анти-семитизъм", който те приравняват към критицизъм
срещу Израел. С други думи, критикувайки Израел
и вие сте по дефиниция анти-семит. Когато синода
на Църквата в Англия наскоро гласува да не се купуват
тракторите на Caterpillar Inc., на основание факта,
че с трактори Катерпилър се използват от израелците
за рушаване на палестинските домове, главния раби
протестира, че това ще "има най-неблагоприятни
последици върху ... юдео-христианските отношения
във Великобритания", докато рабито Tony
Bayfield, глава на Movement for Reform
[Judaism - добавено от пр.] каза:
" Има ясен проблем на анти-ционизъм - крайна
форма на анти-семитизъм - отношение характерно за
народните движения и дори средния клир на Църквата."
А Църквата беше виновна просто за протест срещу
израелската провителствена политика.
Критикуващите
се обвиняват често в придържане кън несправедлив
стандарт по отношение на Израел или за поставяне
под въпрос на правото му на съществуване. Но това
са отново фалшиви обвинения. Западните критики към
Израел не се отнасят към правото му на съществуване:
те поставят под въпрос израелското отношение към
палестинците, както това вършат самите израелци.
Нито пък Израел е съден нечестно. Израелското отношение
към палестинците предизвиква критицизъм защото е
в противоречие с широко приети норми за човешките
права, международното право и принципа за национално
самоопределение. А и Израел не е единствената страна,
която се сблъсква с остра критика на тези основания.
През
есента на 2001 и особено презпролетта на 2002, администрацията
на президента Буш се опита да намали анти-американските
настроения в арабския свят и да подрони подкрепата
за терористичните групи, като al-Qaida,
чрез спиране на израелската експанзионистична политика
на Окупираните територии и адвокатствайки за създаване
на палестинска държава. В свое разположение, Буш
разполагаше със сериозни средства за убеждаване.
Той можеше да заплаши, че ще намали размера на икономическа
и дипломатическа подкрепа за Израел и почти беше
сигурно, че американския народ кеще да го подкрепи.
Проучването на общественото мнение от май 2003 показа,
че повече от 60% от американците желаеха да се оттегли
помоща ако Израел се съпротивлява на натиска на
САЩ за уреждане на конфликта, а този процент нараства
на 70% сред "политически активните". Разбира
се 73% казаха, че САЩ не трябва да заемат някоя
от страните.
Все
още администрацията не успява да промени израелската
политика, а Вашингтон продължи да я подкрепя. През
изминалото време, администрацията също възрие израелските
оправдания за провежданата политика, така че американската
риторика започна да повтаря израелската. През февруари
2003 година, Washington Post, на първа
странице резюмира ситуацията: " Буш и Шарон
почти идентични по близкоизточната политика."
Главната причина за тази промяна беше Лобито.
Случаят
започва през септември 2001 година, когато Буш започна
да кара Шарон да покаже въздържаност в Окупираните
територии. Той също така го притискаше, да позволи
на израелския външен министър, да се срещне с Ясер
Арафат, като при това той [Буш] беше силно критичен
към арабското ръководство. Буш дори каза публично,
че подкрепя създаването на палестинска държава.
Разтревожен, Шарон го обвини, че се опитва "да
умиротвори арабите за наша сметка", предупреждавайки,
че Израел "няма да стане Чехословакия".
Буш
беше побеснял, че е бил сравняван с Чембърлейн и
прес.секретаря на Белия дом е квалифицирал езявленията
на Шарон като "неприемливи". Шарон предложи
проформа извинения, но побърза да се присъедини
към лобито, което се опитва да убеди администрацията
и американския народ, че САЩ и Израел са изправени
пред обща заплаха от страна на международния тероризъм.
Израелски служители и представители на лобито, настояват,
че няма разлика между Арафат и Осама бин Ладен:
САЩ и Израел, казват те, би трябвало да изолират
избраните от палестинците лидери и няма какво да
се прави с тях.
Лобито
отиде да работи и в Конгреса. На 16 ноември, 89
сенатори изпратиха на Буш писмо, възхвалявайки го,
че е отказал да се срещне с Арафат, но също така
настоявайки САЩ да не ограничават Израел при разплатата
му с палестинците; администрацията, пишеха те, трябва
публично дазаяви, че стои зад Израел. Според New
York Times, писмото беше "следствие" от
срещата на "лидерите американската еврейска
общност и ключови сенатори", допълвайки, че
AIPAC беше "особено активен по предоставянето
на съвети за писмото".
Към
края на ноември, отношенията между Тел Авив и Вашингтон
се подобриха съществено. Това стана в резултат от
работа на лобито, но също и на американската победа
в Афганистан, което намали значението на схващането
за неорходимост от арабска подкрепа за справянето
с al-Qaida. Шарон посети Белия дом в началото на
декември и имаше приятелска среща с Буш.
През
април бедата се надигна отново, след като израелската
армия започна операция Defensive Shield и възстанови
контрола практически въху всички палестински зони
на Западния бряг. Буш знаеше, че израелските операции
ще навредят на американската репутация в ислямския
свят и ще минира усилията в борбата с тероризма,
така, че той настоя Шарон "да прекрати нахлуването
и да започне да се оттегля". Той подчерта своето
послание след два дни, когато каза, че той иска
Израел "да се оттегли без забавяне". На
7 април, Кондолиза Райс, тогава съветник по националната
сигурност, каза на репортьорите: ""Без
забавяне" означава без забавяне. И означава
веднага." Същия ден Колин Пауел замина за Близкия
изток за да убеди всички страни да престанат да
се бият и да започнат да преговарят.
Colin
Powell
Израел
и лобито скочиха и се задействаха. Про-израелски
настроените служители в офиса на вице президента
и Пентагона, а така също и неоконсервативните спецове
като Robert Kagan и William Kristol натиснаха Пауел.
Те дори го обвиниха, че не можел "да види разликата
между терористите и тези които се борят с терористите".
Самият Буш бил притоснат от еврейските лидери и
християнскете евангелисти. Tom DeLay и Dick Armey
направо заговориха за необходимоста да се подкрепя
Израел, а DeLay и лидера на малцинството в Сената,
Trent Lott посетиха Белия дом и предупредиха Буш
да отстъпи.
Първия
признак, че Буш се е огънал се появиха на 11 април
- една седмица след като беше казал на Шарон да
оттегли своите сили - когато прес секретаря на Белия
дом каза, че президента вярвал, че Шарон е "човек
на мира". Буш повтори това изявление публично
при завръщането на Пауел от неуспешната си мисия
и каза на репортьорите, че Шарон е отговорил задоволително
на неговия призив за пълно и незабавно оттегляне.
Шарон не направи нишо такова, но Буш повече не повдигна
въпрос за това.
Междувременно,
Конгресът също се движеше към подкрепа на Шарон.
На 2 май, като не се съобрази с неодобрението на
администрацията, Конгресът прокара две резолюции
препотвърждавайки подкрепа за Израел. (Сената гласува
с 94 срещу 2; Камарата на представителите гласува
352 срещу 21) И в двете резолюции се твърдеше, че
САЩ са "солидарни с Израел" и че двете
страни, ако цитираме резолюцията на Камарата, "са
ангажирани в съвместна борба срещу тероризма".
Резолюцията на Камарата също така осъждаше "продължаващата
подкрепа и координация на терора от Ясер Арафат",
който се представяше като централна фигура в тероризма".
Двете резолюции бяха подготвени с помоща на Лобито.
След няколко дни, делегация на Конгреса включваща
представители и на двете партии отиде на място в
Израел, за проучване на фактите и декларира, че
Шарон трябва да се противопостави на натиска на
САЩ да преговаря с Арафат. На 9 май, една подкомисия
на долната Камара се събра за да гласува допълнително
USD200 милиона помощ за борба с тероризма. Пауел
се противопостави на това решение, но лобито го
подкрепи и Пауел загуби.
Казано
накратко, Шарон и лобито победиха президента на
САЩ и триумфираха. Hemi Shalev, журналист от израелския
вестник Ma’ariv, написа че сътрудниците на Шарон
"не можеха да скрият задоволството си по отношение
на провала на Пауел. Шарон видя бялото на очите
на Буш, те се поперчиха, но президента мигна пръв".
Но това бяхя израелските шампиони в САЩ, а не Шарон
или Израел, които изиграха ключовата роля в поражението
на Буш.
Малко
са се променили нещата от тогава. Администрацията
на Буш отказва да си има работа с Арафат. След неговата
смърт, те прегйрнаха новия палестински лидер Mahmoud
Abbas, но не направиха нищо за да му помогнат. Шарон
продължи да развива своя план да налага едностранно
решение на палестинците. Базирайки се на "дисангажимент"
от Газа, продължава експанзията на Западния бряг.
Чрез отказа да преговаря с Абас, и поставяйки го
в позиция, да не може да допринесе с нищо за палестинската
кауза, стратегията на Шарон допринася пряко за електоралната
победа на Хамас. А с Хамас взел властта, Израел
има друго извинение за да не преговаря. Американската
администрация подкрепи действията на Шарон (и на
ноговия приемник Ехуд Олмерт). Буш дори прие едностранната
израелска анексия в Окупираните територии, обръщайки
декларираната от всеки президент след Линдън Джонсън
политика.
Официални
лица на САЩ са изразявали благ критицизъм кам малко
от израелските действия, но направиха малко за създаване
на жизнена палестинска държава. Шарон "въртя
около пръста си" Буш, каза през октомври 2004,
бившия съветник по национална сигурност Brent Scowcroft.
Ако Буш се опита да дистанцира САЩ от Израел, или
дори ако критикува израелските действия на Окупираните
територии, то той със сигурност ще се сблъска с гнева
на лобито и неговите поддръжници в Конгреса. Демократите
кандидати за президент разбират, че това са фактите
на живота, което е причината Джон Кери да стигни толкова
далеч, да демонстрира неподправена подкрепа за Израел
през 2004 година, както и защо Хилари Клинтън прави
същите неща днес.
John
Kerry
Hillary
Clinton
Създаването
на амеликанска подкрепа за Израел срещу палестинците
е особено важно, доколкото лобито е заинтересовано,
но амбициите не спират до тук. Лобито също така работи
по американската подкрепа Израел да остане доминираща
сила в региона. Израелското правителство и групите
в САЩ работят заедно за да създадат съответна политика
на администрацията към Ирак, Сирия и Иран, а така
също и реализиране на схема за изменение на порядъка
в целия Близък изток.
Натиска
от Израел и лобито не беше единствения фактор
повлиял на решението да се атакува Ирак през
март 2003 година, но беше критичен. Някои
американци вярват, че войната е заради нефта,
но едва ли има някакво пряко доказателство
за това. Вместо това, войната до голяма степен
бе мотивирана от желанието да се направи Израел
по-защитен. Според Philip Zelikow, бивш член
на борда на съветниците по външно разузнавателне
към президента, изпълнителен директор на комисията
9/11, а днес съветник на Condoleezza Rice,
"реалната заплаха" от Ирак, не беше
заплаха срещу САЩ. "Неназована страна
под заплаха" беше "заплаха срещу
Израел", беше казал Zelikow, пред една
аудитория в University of Virginia, през септември
2002 год. "Американското правителство,"
дабави той, "не иска да се разпростира
по това риторично, тъй като това трудно би
минало".
Philip Zelikow
На
16 април 2002 година, 11 дни преди Dick Cheney да
започне кампанията за войната с хардлайнерска реч
пред ветераните от войните, Washington Post писа,
че "Израел подтиква американските официални
лица да не бавят повече военния удар срещу Ирак
на Садам Хюсеин." По това време, според Шарон,
стратегическата координация между Израел и САЩ достига"
безпрецедентни измерения". И зраелски служители
от разузнаването предали на Вашингтон редица тревожни
доклади за иракски програми за оръжия за масово
унищожаване. Както писа по-късно един израелски
генерал в пенсия, "израелското разузнаване
беше пълноценен партньор в създаването на цялостната
картина представена от американците и Буш за иракските
неконвенционални способности".
Израелските
лидери бяха дълбоко притеснени, когато Буш потърси
пълноощия за войната от Съвета за сигурност, но
още повече се разтревожиха, когато Садам се съгласи
да върне инспекторите на ООН. "Кампанията срещу
Садам Хюсеин е задължителна," каза Шимон Перес
пред журналисти през септември 2002 година. "Инспекциите
и инспекторите са добри, когато имаш работа със
свестни хора, а безчестните могат да заблудят и
излъжат лесно инспекциите и инспекторите."
В
същото време, Ехуд Барак помести нередакционно мнение
в New York Times, че "най-големия
риск се заключава в бездействието." Неговия
предшественик като премиер министър на Израел, Binyamin
Netanyahu, публикуваподобен материал в Wall
Street Journal под заглавие "Случаят за
падането на Садам". "Днес нищо по-малко
от демонтирането на режима няма смисъл," декларира
той. "Вярвам, че говоря от името на преобладаващата
част на израелците в подкрепа на изпреварващ удар
срещу режима на Садам." Или както вестник Ha’aretz
писа през февруари 2003, "военното и политическото
ръководства копнее за война в Ирак."
Както
внушаваше Netanyahu, желанието за война
не се ограничаваше само сред израелските лидери.
Ако изключим Кувейт, нападнат от Сасам през 1990
година, Израел беше единствената страна в света
където, както политиците и обществото бяха за война.
Както журналиста Gideon Levy писа по това
време "Израел е единствената страна на Запад,
чийто лидери безрезервно подкрепят войната и където
не се чуват гласове с алтернативни мнения."
Всъщност, израелците бяха толкова ентусиазирани,
че техните американски съюзници им казаха да намалят
риториката, защото в противен случай, ще се създаде
впечатлението, че войнаата ще се води заради Израел.
В
САЩ, главната движеща сила за войната беше една
банда от неоконсерватори, свързани с партията Ликуд
[в Израел - доб.прев.]. А лидерите на главните организации
от лобито дават своите гласове за кампанията. "Когато
президента Буш се опита да пробута ... войната с
Ирак", списание Forward писа, "Най-важните
американски еврейски организации застанаха като
един в негова защита. В декларация на лидерите на
[еврейската - доб.прев.] общност подчертаха необходимоста,
да се освободи света отSaddam Hussein и неговите
оръжия за масово унищожение." В редакционната
статия се стига чак до твърдението, че "загриженоста
за сигурноста на Израел се превърна в основен момент
в обсъжданията но основните еврейски групи."
Докато
неоконсерваторите и другите лидери от лобито бяха
за окупиране на Ирак, широката американска еврейска
общност не беше така убедена. Веднага след като
започна войната Samuel Freedman каза, че
"една компилация от национални изследваня на
общественото мнение, направена от Pew Research
Center показа, че войната има само 52% подкрепа
сред широката еврейска общност в САЩ, докато като
цяло американското общество показва 62% одобрение."
Следователно, ще бъде погрешно да се твърди че войната
в Ирак е резултат от "еврейското влияние".
По-скоро тя е резултат он влиянието на еврейското
лоби и особено онази негова част, представяща неоконсерваторите.
Неоконсерваторите
бяха решили да свалят от власт режима на Садам,
дори още преди Буш да стане президент. Ге предизвикаха
търкания още през 1998 година, когато публикуваха
отворени писма да президента Клинтън, призававайки
да се свали Садам от власт. Подписалите, много от
които близки до про-израелските групи като JINSA
или WINEP и включващи Elliot Abrams, John Bolton,Douglas Feith, William Kristol,Bernard
Lewis,Donald Rumsfeld,Richard
Perle и Paul Wolfowitz, не срещнаха
трудности в убеждаване на администрацията на Клинтън
да одобри като основна цел свалянето на Садам от
власт. Но те не бяха в позиция да иснспирират война
за да постигнат тази цел. Те не бяха състояние да
предизвикат ентусиазъм за нахлуване в Ирак и през
първите месеци от президентството на Буш. Те се
нуждаеха от помощ за тази цел. Помоща дойде с 9/11.
Събитията принудиха Буш и Чейни да изменят насоченоста
на политиката и да станат сериозни подръжнизи на
превантивната война.
Elliot
Abrams
John Bolton
Douglas Feith
William
Kristol
Bernard
Lewis
Donald
Rumsfeld
Richard
Perle
Paul
Wolfowitz
На
важната среща с Буш в Кемп Дейвид на 15 септември,
Волфовиц настояваше за атака на Ирак преди Афганистан,
въпреки, че нямаше доказателства, че Садам е въвлечен
в атаката срещу САЩ, а бин Ладен се намираше в Афганистан.
Буш отхвърли неговия съвет и избра да нападне Афганистан,
но сега вече войната срещу Ирак беше поставена в
дневния ред и се разглеждаше като сериозна възможност
и на 21 ноември президента нареди на военните да
направят конкретен план за инвазия.
