lobby

The Israel Lobby
Израелското лоби

John Mearsheimer and Stephen Walt

10th of March 2006

През изминалите няколко десетилетия, особено след Шестдневната война през 1967 година, централен момент в Близкоизточната политика на САЩ е отношението към Израел. Комбинацията от непоклатима подкрепа на Израел и съответните усилия за разпространяване на "демокрация" в целия регион, възпламени арабското и ислямското общество и застраши не само сигурноста на САЩ, но и на голяма част от останалия свят. Тази ситуация няма прецедент в американската политическата история. Защо САЩ са пожелали да поставят настрана своята собствена национална сигурност и тази на много от своите съюзници, заради интересите на друга държава? Някой може да предположи, че връзката между двете страни се основава на споделени стратегически интереси или на придържане към определени морални императиви, но никакво обяснение не може да оправдае значителната материална и дипломатическа подкрепа, която САЩ предоставят на Израел.

Независимо от всичко това, американската политика в региона произтича от вътрешно политически фактори и особено от дейноста на "Израелското лоби". Други групи със специални интереси са успявали да изкривяват външната политика на САЩ, но няма лоби, което да е успяло, да я обърне и насочи толкова далеч от това, което ни диктуват националните интереси, като същевременно е успявало да убеди американците, че интересите на САЩ и тези на други страни - в случая тези на Израел - са по своята същност идентични.

От войната през октомври 1973 г., Вашингтон е предоставил на Израел помощи, равнището на които прави помощите за други страни да изглеждат незначителни. Страната е била най-голямия получател на годишна икономическа и военна помощ от 1976 година насам и е най-голямия получател на помощи като цяло от времето на Втората световна война насам, като сумата е повече от USD140 милиарда (долари от 2004 г.). Израел получава годишно пряка помощ в размер на USD3.o милиарда, или грубо една пета от бюджета за помощи на чужди държави, като достига около USD500.00 за всеки израелец. Тази щедрост е определено стряскаща, доколкото Израел днес е богата индустриална страна с доход на глава от населението равен на този в Южна Корея или Испания.

Другите страни получаващи помощи, ги получават на тримесечни вноски, а Израел получава помощите на едно плащане в началото на всяка фискална година и по този начин може да печели от лихви по тях. Повечето страни, получаващи военни помощи, са задължени да използват средствата само в САЩ, а Израел може да използва около 25% от средствата за субсидиране на собствената си отбранителна индустрия. Той е единствения получател на помощи, от когото не се изисква да дава отчет за това как са изразходвани средствата, което по принцип може да означава, че са изразходвани за цели на които САЩ се противопоставят, като например изграждането на израелски селища на Западния бряг. Нещо повече, САЩ са дали на Израел близо USD3.00 милиарда за развитие на оръжейни системи и са му предоставили достъп до такива елитни оръжия като Blackhawk хеликоптери и истребители F-16. Накрая, САЩ дават на Израел достъп до разузнавателна информация, която не дават на съюзниците си по НАТО и си затвориха очите за разработването на ядрено оръжие в Израел.


Dimona Center	F-16	Blackhawk

Вашингтон също осигурява на Израел последователна дипломатическа подкрепа. От 1982 година до сега САЩ са наложили вето на 32 резолюции на Съвета за сигурност на ООН критични за Израел. Това е повече от общия брой на наложено вето от останалите членове на Съвета зя сигурнос взети заедно. По същество, това изобщо блокира опитите на арабските държави да поставят израелския ядрен арсенал за разглеждане от Международната Агенция за Атомна Енергия (IAEA). САЩ идват на помощ, когато става горещо и заемат про-израелска позиция, когато се преговаря за мир. Администрацията на президента Никсън правеше всичко и го протежираше от Съветска заплаха за интервенция и продължиха да ги снабдяват по време на Октомврийската война. Вашингтон беше дълбоко въвлечен в преговорите за приключване на тази война, както и в продължителния "стъпка по стъпка" процес, който последва, точно както игра ключова роля в преговорите предхождащи и следващи Договореностите от Осло през 1993 година. Във всеки случай, имаше случайни търкания между служители на САЩ и Израел, но САЩ постоянно подкрепяха израелската позиция. Един от учасниците от американска страна в преговорите в Кемп Дейвед през 2000 година, по-късно каза: "В далеч повече от случаите, ние функционирахме ... като израелски адвокати". В края на краищата, амбицията на администрацията на Буш да трансформира Близкия изток, най-малкото от части има за цел да подобри израелското стратегическо положение.

Това извънредно великодушие би било разбираемо, ако Израел беше жизнено важна стратегическа ценност, или ако това бе един завладяващ морален случай, изискващ американската подкрепа. Но нито едно от тези две обяснения е убедително. Някои би могъл да спори, че Израел е имал някаква ценност в годините на Студената война. Служейки като американски наместник след 1968 година, той помагаше да се сдържа съветската експанзия в региона и предизвика унизителното отстъпление на съветските клиенти, като Египет и Сирия. Той понякога помагаше да се защитава другия съюзник на САЩ (като крал Хюсеин в Йордания), а неговата военна мощ принуждаваше Москва да изразходва повече за подкрепа на своите страни клиенти. Той също доставяше полезна разузнавателна информация за възможностите на Съветите.

Все пак, подкрепата за Израел не беше евтина и усложни американските отношение с арабския свят. Така например, решението да се предоставят USD2.2 милиарда спешна военна помощ по време на октомврийската война стартира нефтеното ембарго на ОПЕК, което доведе до значителни загуби за икономиките на Западните държави. При все това, израелските въоръжени сили не бяха в състояние да защитят американските интереси в региона. Така например, САЩ не можеха да разчитат на Израел, когато Иранската революция през 1979 година, предизвика заинтересованост за сигурноста на доставките на нефт и САЩ трябваше да създадат свои Сили за бързо разгръщане.

Първата война (срещу Ирак -бел.пр.) в залива разкри до каква степен Израел се бе превърнал в стратегическо бреме. САЩ не можеха да използват израелски бази, без да застрашат от разпадане анти-иракската коалиция и трябваше да пренасочат ресурси (ракетни батареи Patriot) за да предотвратят възможна намеса на Тел Авив, която би навредила на коалицията срещу Садам Хюсеин. Историята се повтори през 2003 година: Ирак бе за американски удар срещу Ирак, а Буш не можеше да иска помощ от Израел без да предизвика арабска опозиция. Така, че Израел трябваше да остане настрана.

ракетна система Patriot

Започвайки през 1990-те, и в по-голяма степен след 11 септември, американската подкрепа се оправдаваше с твърденията, че и двете държави са заплашени от терористични групи създадени в арабския и мюсулмански свят и в "непослушните държави", които ги подкрепят и търсят оръжия за масово унищожение. Това се предприема за да означава, че Вашингтон ще подкрепи безкористно Израел в разправата с палестинците и няма да го принуждава да прави отстъпки докато всички палестински терористи не влязат в затвора или са мъртви, а САЩ ще преследват страни като Иран и Сирия. По този начин, Израел се разглежда като важен съюзник в борбата с тероризма, защото неговите врагове са и врагове на американците. Фактически, Израел е пречка във войната с тероризма и широкомащабни усилия срещу "непослушните държави."

"Тероризма не е единичен враг, а тактическо средство, предприето от широко разположени политически групи. Терористичните групи които заплашват Израел не заплашват САЩ, освен в случаите, когато САЩ се намесват срещу тях (както в Ливан през 1982 година). Нещо повече, Палестинският тероризъм не е безразборно насилие насочено срещу Израел или "Запада"; те до голяма степен са отговор на продължаваща кампания за колонизиране на Западния бряг и ивицата Газа.

Западния бряг и ивицата Газа

Израел и съседните Арабски държави

Нещо повече, когато казваме, че Израел и САЩ са обединени от общата терористична заплаха, ние бъркаме в причинно-следствената връзка: САЩ имат проблеми с тероризма в голяма степен, заради това, че са близък съюзник на Израел, а не обратното. Подкрепата за Израел не е единствения източник за анти-американския тероризъм, но е най-важната причина и това прави победата над тероризма по-трудна. Не може да се поставя под съмнение факта, че много от водачите на Ал Кайда, включително Осама бин Ладен са мотивирани от израелското присъствие в Йерусалим и тежкото положение на палестинците. Безусловната подкрепа за Израел е причина за тава, екстремистите да печелят народна подкрепа и да привличат нови членове.

Що се отнася до т.н. неспокойни страни в Близкия изток, те не са крайна заплаха за американските интереси, но са заплаха за Израел. Дори ако тези страни придобият ядрени оръжия - което очевидно е нежелателно - нито Америка нито Израел могат да бъдат изнудвани, защото изнудвачите не биха могли да изпълнят заканите, без да изпитат върху себе си превъзхождаща разплата. Опасноста от предаването на ядрено оръжие на терористи е нереалистична, защото неспокойните страни не могат да бъдат сигурни, че пренасянета няма да бъде засечено, или че няма да бъдат обвинени и наказани след това. Отношенията с Израел в действителност, затрудняват отношенията на САЩ с тези страни. Израелския ядрен арсенал е една от причините, неговите съседи да желаят ядрени оръжия, а заплахите за смяна на техните режими, по същество само увеличава тези желания.

Важна причина да поставим въпросът за израелската стратегическа ценност е факта, че Израел не се държи като лоялен съюзник. Израелски служители често игнорират американски искания и не държат на поетите обещания (включително гаранциите да спрат изграждането на селища и да се въздържат от "прецелени убийства" на палестински лидери). Израел достави секретни военни технологии на потенциален протевник, като Китай, което Генералния инспектор на Държавния департамент нарече "систематичен и нарастващ образец на неоторизирани трансфери". Според Сметната палата, Израел също "води най-агресивните шпионски операции срещу САЩ както никой друг съюзник". В допълнение към случая с Jonathan Pollard, който предаде на Израел голямо количество секретни материали в началото на 1980-те (които те, както се предполага са предали на Съветския съюз срещу увеличаване броя на изходящите визи за съветски евреи), ново противоречие възникна през 2004 година, когато важен служител на Пентагона, на име Larry Franklin сe оказа, че е предавал секретна информация на един израелски дипломат. Израел едва ли е единствената страна, която шпионира САЩ, но тяхното усърдие да шпионират своя принципен патрон, добавя допълнителни съмнения за неговата стратегическа ценност.

Jonathan Pollard

Larry Franklin

Израелската стратегическа ценност не е единствения проблем. Тези които подкрепят Израел, привеждат довода, че той се нуждае от безусловна подкрепа, защото е слаб и заобиколен от врагове; той е една демократична страна, израелския народ е пострадал от престъпления в миналото и заслужава специално отношение и израелското поведение е определяно от морал по-висш от този на враговете му. При внимателно изследване, никой от тези аргументи не е убедителен. Съществува сериозна морална причина, да се подкрепя съществуването на Израел, и това не се поставя под съмнение. Погледнато обективно обаче, неговите минали и сегашни действия не дават морални основания за превилегии в сравнение с палестинците.

Израел често се представя, като Давид борещ се с Голиат, но обратното е по-близко до истината. Обратно на общоприетото схващане, Ционистите са били по-голямата и по-добре екипирана и по-добре ръководена сила по време на войната за независимост от 1947 - 49 години, а израелските отбранителни сили победиха бързо и лесно Египет през 1956 година и срещу Египет, Йордания и Сирия през 1967 - всичко това преди мащабната американска помощ да започне да пристига. Днес, Израел е най-здравата военна сила в Близкия изток. Неговите конвенционални оръжия са превъзхождащи над тези на съседите му и е единствената страна обладаваща ядрени оръжия. Египет и Йордания подписаха мирни договори с Израел, а Саудитска арабия също предложи да подпише. Сирия загуби своята съветска подкрепа, Ирак беше опустошен в три пагубни войни, а Иран е на стотици мили далече. Палестинците едва ли имат ефективни полицейски сили, а въоръжените им сили едва ли могат да представляват заплаха за Израел. Съгласно едно изследване от 2005 година на Jaffee центъра за стратегически изследвания на университета в Тел Авив, "стратегическия баланс определено е в полза на Израел, като проявява тенденция към разширяване на качествиния разрив между своите собствени военни възможности и ядрени средства и тези на съседите му". Ако подкрепата за подтиснатите беше неустоим мотив, то САЩ трябваше да подкрепят опонентите на Израел.

Това, че Израел е една приятелска демокрация, обкръжена от враждебни диктатури, не съответства на актуалното равнище на получаваната помощ - по света има още много демокрации, но никой не получава толкова щедра помощ. САЩ са сваляли от власт демократични правителства в миналото и са подкрепяли диктатури, когато това се е считало полезно за американските интереси - и има добри отношения с редица диктатури днес.

Някои страни на израелската демокрация изглеждат странно в сравнение с основни американски ценности. За разлика от САЩ, където хората се предполага, че се радват на еднакви права, без оглед на раса, религия или етнос, Израел беше създаден изключително като еврейска държава и гражданството се основава на принципа на кръвното родство. След като това е така, не е учудващо, че техните 1,3 милиона палестинци са третирани като втора категория граждани, или, че сегашната комисия на израелското правителство намира, че Израел се държи по един" пренебрежителен и дискриминационен" начин към тях. Неговия демократичен статус с е уронва от отказа, да се позволи на палестинците да изградят жизнеспособна държава или пълни политически права.

Трето оправдание е историята на евреиските страдания в християнския Запад, особено през холокоста. Тъй като евреите са били преследвани векове наред и биха могли да се чустват сигурни само в еврейската родина, много хора днес вярват, че Израел се нуждае от специално отношение от страна на САЩ. Създаването на еврейската държава, беше несъмнено един правилен отговор на дългия списък на престъпленията срещу евреите, но това стана причина за нови престъпления към съвсем невинни хора: палестинците.



	Sabra и Shatila	Sabra и Shatila

	Sabra и Shatila	Sabra и Shatila
Палестински градове обезлюдени през1947 и 1967 гг	Клането в лагерите Sabra и Shatila на 16.09.1982

Това добре се е разбирало от ранните израелски лидери. Давид Бен-Гурион казал на Наум Голдман, президент на Световния еврейски конгрес :

"Ако аз бях един арабски лидер, никога не бих правил граница с Израел. Това е естествено: ние отнехме тяхната страна... Ние сме дошли от Израел, но преди две хиляди години, а какво значи това за тях? Имаше анти-семитизъм, нацизма, Хитлер, Аушвиц, но беше ли това тяхна вина? Те виждат само едно нещо: ние дойдохме тук и откраднахме тяхната страна. Защо те да приемат това?"

Д.Бен Гурион

Н.Голдман

От тогава, израелските лидери упорито отхвърлят палестинските национални амбиции. Като министър председател, Голда Меир публично заявяваше, че "няма такова нещо като палестинци". Под натиска на екстремиското насилие и ръста на палестинската популация, следващите израелски лидери бяха принудени да се оттеглят от ивицата Газа и да предприемат и други териториални отстъпки, но дори и Ицхак Рабин не желаеше да предложи създаването на жизнеспособна палестинска държава. Ехуд Барак, по общо мнение, великодушно предложи в Кемп Дейвис, да им се позволи да изграждат само невъоръжени бантустани под фактически израелски контрол. Трагичната история на израелския народ не задължава САЩ да помагат на Израел днес, без оглед, какво означава това.

Израелските поддръжници го обрисуват, като стран,а търсеща мир при всеки случай и показваща голяма сдържаност, дори когато е провокирана. Арабите, напротив се представят като много злонамерени. Но нямаме основания да считаме, чи извършеното от Израел е различно от това, което вършат неговите противници. Бен-Гурион признава, че ранните ционисти не са били доброжелателни към палестинските араби, които се противопоставяха на тяхното нахлуване - което не е учудващо, като знаем, че ционистите се опитваха да основат тяхна собствена държава на арабска земя. По същия начин, създаването на Израел през 1947-48 година използваше методи на етническо прочистване, включително убийства, кланета и изнасилвания от страна на евреите, а и сегашното израелско поведение, често е брутално, далеч зад всяка черта за морално превъзходство. Между 1949 и 1956 години, израелските сили за сигурност са убили между 2 700 и 5 000 араби преминали границата, като преобладаващата част от тях са били невъоръжени. Израелските въоръжени сили са избили стотици египетски военнопленници и в двете войни - през 1956 и 1967 гг., докато през 1967 година бяха прокудени между 100 000 и 260 000 палестинци от новоокупирания Западен бряг, а 80 000 сирийци от Голанските възвишения.

По време на първата Интифада, израелската армия раздаде на войниците полицейски палки и ги окуражаваше да чупят костите на протестиращите паледсинци. Шведския клон на правозащитната организация "Save the Children" публикува данни, че между 23 600 и 29 900 деца са се нуждаели от медицински грижи поради наранявания от побой през първите две години на Интифадата. Приблизително една трета от тях са били на възраст от 10 години и по-малко. Отговорът на втората Интефада беше дори по-насилствен, което накара Ha’aretz да декларира, че " Израелските въоръжени сили ... се превръщат в машина за убиване, чийто ефективност предизвиква страхопочитание, дори шокиране. Въоръжените сили са изстреляли над един милион куршума през първите дни на вълненията. От тогава, за всеки убит израелец, Израел е убивал 3,4 палестинци, мнозинството от които са били невинни наблюдатели; съотношението между убитите палестински и израелски деца е по-високо (5,7 : 1). Заслужава си да запомним, че ционистите са използвали терористични бомби за да изгонят британците от Палестина и че Ицхак Шамир, някога терорист и по-късно министър председател, декларира, че "нито еврейската етика, нито еврейската традиция могат да дисквалифицират тероризма като средство за водене на война."


"Нито еврейската етика, нито еврейската традиция могат да дисквалифицират тероризма, като средство за водене на война."
* * *	Ицхак Шамир

Прибягването към терористични действия от страна на палестенците е погрешно, но не е учудващо. Палестинците считат, че няма друг начин да се принуди Израел към отстъпки. Както призна веднаж Ехуд Барак, ако се е бил родил палестинец и той "би се присъединил към терористичните организации."

И така, ако нито стратегическите, нито моралните аргументи са причина за американската подкрепа за Израел, как да обясним това?

Обяснението е ненадминатата сила и мощ на Израелското лоби. Ние използваме "Лоби" като кратка форма за широката коалиция от личности и организации, активно работещи да подкарат американската външна политика в про-израелско направление. Това съвсем не би твябвало да се схваща като, че ли "Лобито" е едно обединено движение с централизирано ръководство, или, че личностите в него не са неединодушни по дадени въпроси. Не всички американски евреи са част от лобито, защото Израел не е безпорен проблем за тях. Едно изследване от 2004 година показва, че около 36% от американските евреи считат, че "не са много" или "изобщо не са" емоционално привързани кам Израел.

Американските евреи също така се различават по своето отношение към Израелската политика. Много от ключовите организации в Лобито, като American-Israel Public Affairs Committee (AIPAC) и Conference of Presidents of Major Jewish Organisations, които се ръководят от привърженици на твърдата линия, подкрепят като правило партията Ликуд и експанзионистична политика, включително прояви на враждебност към мирния процес от Осло. Масата от американските евреи, междувременно, са по-склонни да се направят отстъпки на палестинците, а някои групи, като Jewish Voice for Peace сериозно подкрепя подобни стъпки. Независимо от тези различия, и умерените и хардлайнерите са за твърда подкрепа на Израел.

Не е учудващо, че американски еврейски лидери, често се консултират с израелски служители, за да са сигурни, че техните действия подпомагат израелските цели. Както един активист, от една от основните еврейски организации писа, " за нас е рутинно да кажем: "Това е нашата политика по определен проблем, но трябва да го съгласуваме и да разберем какво мислят по това в Израел." Като общност, ние го правим постоянно." Съществува сериозна предубеденост срещу критикуване на израелската политика, а оказването на натиск върху Израел се счета за нарушение на установения порядък. Edgar Bronfman Sr, президент на World Jewish Congress беше обвинен в "предателство", когато се обърна с писмо до президента Буш в средата на 2003 година, приканвайки го да убеди Израел да обуздае строителството на тяхната спорна "ограда за сигурност". Неговите критици казаха, че "винаги би било гнусно от страна на Президента на Световния еврейски конгрес да убеждава президента на САЩ, да се противопоставя на политически решения предприети от правителството на Израел."

По падобен начин, когато президента на Israel Policy Forum, Сеймур Райх посъветва Кондолиза Райс през ноември 2005 година, да настоява Израел да отвори отново важния пропускателен пункт на ивицата Газа, неговата постъпка беше отхвърлена и квалифицирана като "безотговорна." "Изобщо нямат място - твърди неговия критик - каквито и да било обсъждания, когато се касае за политиката по сигурноста ... на Израел." В отговор на тези атаки, Райх заяви, че "думата "натиск" не присъства в моя речник, когато става въпрос за Израел."

Американските евреи създадоха впечатляващ боен ред от организации за влияние върху американската външна политика, от които AIPAC е най-мощната и най-известната през 1997 г. Списание Fortune поиска членовете на Конгреса и техният персонал, да се впишат, като най-мощните лобисти във Вашингтон. AIPAC

беше класирана като втората по значимост след American Association of Retired People, но преди AFL-CIO и National Rifle Association. National Journal направи проучване през март 2005 г., достигнало до същото заключение, поставяйки AIPAC на второ място близо до AARP, сред силовите структури във Вашингтон.

Лобито включва също и известни христиански евангелисти като Gary Bauer, Jerry Falwell, Ralph Reed и Pat Robertson, а така също Dick Armey и Tom DeLay, бивш лидер на малцинството в камарата на представителите на Конгреса на САЩ, като всички тези вярват, че възраждането на Израел е в изпълнение на библейското пророчество и подкрепят политиката на експанзия, като считат, че да се прави обратното противоречи на Божията воля. Неоконсервативните фигури, участващи в дейноста на ловито включват политици, като John Bolton, Robert Bartley, бившия редактор на Wall Street Journal, William Bennett, бивш министър на образованието, Jeane Kirkpatrick, бившия посланик на САЩ в ООН и влиятелния журналист от вестниците George Will.


Gary Bauer	Jerry Falwell	Ralph Reed	Pat Robertson	Dick Armey	Tom DeLay
Евангелисткия компонент на израелското лоби


John Bolton******		Robert Bartley	William Bennett	Jeane Kirkpatrick	George Will
Неоконсервативните фигури в израелското лоби

Правителството на САЩ е съставено по такъв начин, че предлага множество начини за влияние върху политическия процес. Групите по интереси могат да лобират сред избраните представители в Конгреса и върху изпълнителните органи, да провеждат кампании,как да се гласува на избори, да се опитат да влияят на общественото мнение и др. Те придобиват непропорционални възможности за влияние, когато се обвързват с проблеми, към които мнозинството е безразлично. Тези които формират политиката, се опитват да акумулират онези, които са заинтересовани от тяхното решаване, дори когато те са малобройни, като са сигурни, че останалите членове на обществото няма да ги накажат за това.

По своята дейност, Израелското лоби не е по-различно от фермерското лоби или тези на съюза на работниците от стоманодобива или текстила, или да кажем другите етнически лоби. Няма нищо нередно относно американските евреи и техните християнски съюзници, опитващи се да придобият власт над политиката на правителството на САЩ: дейноста на лобито не са конспирация по смисъла обрисуван в трактати като Протоколите на мъдреците от Цион. В преобладаващата си част, отделните личности и групи, които го съставят правят това което правят и другите групи със специални интереси, но го правят далеч по-добре. За разлика от про-арабските групи за интереси, доколкото изобщо съществуват и са слаби, което прави задачата на израелското лоби дори по-лесна.

Лобито провежда две широки стратегии. Първата, то упражнява значително влияние във Вашингтон, както над Конгреса, така и над изпълнителната власт. Каквито и собствени възгледи да има който и да било отделен законодател, Лобито се опитва да го привлече като подкрепящ мъдрия израелски избор. Втората, те се опитват да си осигурят хората оформящи общественото мнение, които да представят Израел в положителна светлина, като повтарят митовете за своето основаване и чрез прокарване на своята гледна точка в политическите обсъждания. Целта е да предотврати появата на критични коментари в справедливи дебати на публичната сцена. Контролирането на дебатите е съществен момент за осигуряване на американската подкрепа, защото една честна дискусия по американо-израелските отношения може да доведе американците до подкрепа и на друга политика.

Основен стълб на ефективноста на Лобито е неговото влияние в Конгреса, където Израел е като имунизиран срещу критицизъм. Само по себе си това е забележително, защото Конгреса рядко избягва спорните проблематики. Когато става въпрос за Израел, потенциалните критикари стихват. Една от причините за това е, че някои ключови фигури в Конгреса са христиански ционисти като Dick Armey, който заяви през септември 2002: "Мой пръв приоритет във външната политика е да защитавам Израел." Някой би помислил, че пръв приоритет за всеки конгресмен би трябвало да е да защитава САЩ. Има също така и сенатори-евреи и конгресмени, които работят за да осигурят условия, щото американската външна политика да подкрепя израелските интереси.

Друг източник на сила за Лобито е про-израелски настроения обслужващ персонал на Конгреса. Както Morris Amitay, бивш ръководител на AIPAC, спомена :


"...има много хора на работно ниво тук горе" - на хълма Капитолия - "които така излиза са евреи, които желаят ... да погледнат на някои проблеми от гледната точка на еврейството ... Те всички са хора, които са в положение да вземат решения в тази област за онези сенатори ... Може да се прави ужасно много, дори на равнището на персонала."
	Morris Amitay

AIPAC от своя страна е ядрото на лобито в Конгреса. Успехът се дължи на способноста да "награждава" законотворците и кандидатите за Конгреса, подкрепящи тяхната проблематика и да наказват онези които ги застрашават. Парите са ключов момент в амариканските избори (скандала с лобиста Jack Abramoff е показателен в това отношение) и AIPAC осигурява на своите приятели сериозна финансова подкрепа по линия на многгобройните про-израелски изпълнителни комитети. Всеки един кандидат, който се смята за враждебно настроен към Израел, може да бъде сигурен, че AIPAC ще насочи към неговия/нейния опонент своята подкрепа. AIPAC организира също така кампании с изпращане на писма и окуражава редакторите от пресата да подкрепят про-израелските кандидати.

Няма никакво съмнение за ефективноста на тази тактика. Ето един пример: на изборите през 1984 г., AIPAC помогна да се отстрани сенатора Charls Percy от Илиноис, който, според един известен функционер на AIPAC "показваше безчувственост и дори враждебност към нашите проблеми." Thomas Dine, глава на AIPAC по онова време обясни какво се бе случило: "Всички американски евреи, от единия до другия бряг се обединиха за да изгонят Percy. А американските политици - които държат публични позиции днес и онези които се домогват - разбраха посланието."

Влиянието на AIPAC над Капитолия отива и по-нататък. Според Douglas Bloomfield, бивш член на ръководсвото на AIPAC, "Обичайно е за членовете на Конгреса и техния персонал да се обръщат за информация първо към AIPAC, преди да се обърнат към Библиотеката на Конгреса, Конгресната изследователска служба, членовете на комисии или административните експерти." По-важното е, както той отбеляза, че AIPAC често е търсен за написването на речи, работа по законодателството, съвети по тактиката, изпълнителни проучвания, набирането на спонсори и маршалски гласове.

продължава на следваща страница