Тук и нататък, без любезното съгласие на автора си позволяваме да публикуваме в превод писмо-отговор на един руски военен изследованел, като в края на материала ще публикуваме неговия чин и име, а така също повече информация за ситуацията в която е поставен от доста време.
Молим ви, да преодолеете изкушението да потърсите името му, преди да сте започнали четенето на първите десетина абзатца.

Честно казано, за нас, това бе една приятна изненада.

" ... Вие ме питате, дали не ми се струва, че "упорития, всекидневен труд (мирен и ненасилствен) за отстояване, пропагандиране на своите убеждения не е далеч по ефективен и полезен, отколкото еднократните актове на заплаха над политически опоненти?"

Според мен, важна е не само "толстоевската" нравственост на възможния отговор, но и самия факт на поставянето му в качеството на актуален нравствен и обществено-политически проблем в съвременна Русия. Ние следва да признаем очевидното: руското общество в началото на XXI век е принудено отново, след един и половина века прекъсване, да се върне към осмисляне на проблема за нравственноста и целесъобразноста от прилагането на сила под формата на насилие против злото, както вътре в страната, така и зад граница, във връзка с националните интереси на Русия. Целият диапазон от оценки и размисли в тази област са между толстоевското "непротивопоставяне на злото с насилие" и кропоткиновото "има само едно нещо по-лошо от терора - безропотно да понасяш насилие над себе си".

Къде сме ние днес, какво ни е нужно и какво можем да си позволим?

Преди всичко, нека след като са изтекли един и половина века, да поумуваме, възможно ли е все пак, да съществува такова крайно състоание на човешкото общество, при което на него, на обществото да не му се налага да упражнява насилие? Да са изчезнали убийството, кражбата, клеветата, бандитизма, наркоманията, сутеньорството, проституцията, хомосексуализма и подобната греховна нечистотия? Струва ми се, че такова райски блаженно състояние на човечеството не се очертава даже в далечно бъдеще. А докато всички тези и други грехове и пороци съществуват, ще го има и трябва да съществува и насилието, като противодействие на злото.

Но, може би, не трябва да се борим със злото зад пределите на самите себе си, като по силата на личното нравствено усъвършенстване на всеки един от нас то ще идчезне от само себе си? Да се съгласим с това, значи да отхвърлим необходимостта от нравствено усъвършенстване на всички институции в организацията на човешкото общество, включително държавата, църквата, армията, училището, семейството. Ако я няма борбата със злото - няма да го има и нравственото развитие на човека. "Който не наказва злото, способства за неговото извършване" - твърди Леонардо да Винчи. За втълпяваната в съзнанието на сегашното поколение толерантност, още У. Такери казва: "Нищо не ободрява порока така както излишната снисходителност". Още по ясно, тази мисъл е формулирана при Е. Бърк: "Единственото което е необходимо за тържеството на злото е добрите хора да не правят нищо". Ето защо, философската позиция на Л.Н.Толстой, да кажем, по метода на експертната оценка ни се струва твърде уязвима.

Сигурно, най-добре и най-точно, по този въпрос се е изказал И.А. Илин: "Лев Толстой е бил силен не само като художник, но и като глашатай на насъщните проблеми... Той е бил велик в постановката на въпросите относно живота, но не и в отговорите им и постъпките си. Той е бил велик като художник, като мъжествен поклонник, но не и като философ със системен мироглед (т. 6, кн.III, стр.495).

Освен това, твърдението за недопустимостта на насилие към злото, безусловно изразява не само познавателни, социално-политически и други умозрителни аспекти на философията, но и духовната, религиозно-нравствена същност на един такъв мироглед.

Определяки себе си, като руски християнски националист, авторът не приема философията на отказ на нравственния човек от дълга да защитава Вярата и Отечеството си. Моите знания и личен религиозен опит не ми позволяват компетентно да съдя за причините, защо Руската Православна Църква днес мълчаливо наблюдава духовната катастрофа на руския народ, ставащото по цяла Русия и си позволява само понякога да изразява някакви неудоволствия.

Л.А. Тихомиров пише: "Търпимостта е превъзходно лично качество. Търпимостта е необходим принцип в политиката, особено в страна, където живеят хора с различно вероисповедание и народности. Търпимостта на всичко отгоре е национално качество, от което руския човек даже не е способен да се откаже. Но... търпимостта у нас е любимо оръдие в ръцете на много от онези които опитват по най-удобния начин на действие да подриват същата тази Русия, призовавайки към същата тази търпимост" ("Критика на демокрацията", М., 1997, стр.396).

Разглеждайки проблема за насилието, от гледната точка на водещ научен сътрудник в Центъра за военно-стратегически изследвания към Генералния Щаб на Въоръжените сили на Руската Федерация, тоест, от моята все още официална длъжност, налага се да констатирам, че съществуващия сега във военната научна сфера общоприет понятиен апарат не позволява по съответния начин да отговоря на поставените въпроси. Ето защо, ще се наложи да се разгледат няколко системообразуващи категории и да се обозначи методологията на подхода към понятието проблеми на насилието.

Ще се опитам подробно да разкрия и уясня вашия въпрос -- твърдението за ефективност и полезност на всекидневния "мирен и ненасилствен" труд в противовес на насилствени актове на въоръжена заплаха. За какво състояние на човека, семейството, нацията, обществото или държавата става дума, за война или мир? Ако самият Л.Н. Толстой на основата на две състояния -- война и мир -- е разделил живота на човешкото общество и именно в състоянието на война е разкрил руския свят в цялото му многообразие, то, може би, и ние би трябвало да последваме великия писател? Тогава би станало ясно и очевидно, че мирния труд, ненасилствените форми на борба са възможни само в състояние на мир. Да и как иначе? Нима е било възможно мирното и постепенно превъзпитание на руските селяни от френските фуражири и мародерите през Отечествената война от 1812 година? Или ненасилственото въздействие на руското офицерство и дворянство над френските офицери и дворяни в Москва и другите превзети от Наполеон градове? Не, всичко честно и полядъчно от руското общество е отишло в армията, народното опълчение и при партизаните. А които не са успявали, подпалвали домовете си в Москва и са заминали, където са могли. Същияг път за борба и съпротива на врага е избрала и най-съвестната част от съветското общество на окупираните територии в годините на Великата Отечествена война.

При това положение, в условията на война, на никой освен на предателите, колаборационистите и просто страхливците, не би му дошло на ум да говори за целесъобразността от сътрудничество с чуждоземните завоеватели и да призовава към ежедневна обществено-политическа работа за усъвършенстване и подобряване на окупационния режим, да призовава собствения си народ към мирни и ненасилствени форми на убеждаване на окупационните власти за безнравственноста на физическото унищожаване на коренното население на страната, унищожаването на националната промишленост, селско стопанство, образование, наука, култура и всичко онова което представлява начина на живот на нацията.

Може би, авторът на тези редове се опитва да разбива отворени врати, доколкото е съвсем очевидно, че в условията на война отричането на необходимостта от отпор на врага е пряко предателство и измяна?

Първо, тази очевидност обаче не се признава от всички. В руското законодателство от 1996 година, в Углавния кодекс отсъстват членовете, предвиждащи наказание за доброволно предаване в плен, дезертьорство, и самоволно напускане на часта в бойна обстановка, членовредителството с цел отклоняване от военна служба, предаването и отдаването на врага на укрепления, бойна и друга техника и имущество, мародерството и т.н. Това какво е освен провокиране и стимулиране на страхливост и предателство? Да се стои насмърт, защитавайки всяка педя родна земя, или да се побегне, изоставяйки бойна техника в условията на анархия и правово безсилие на командирите, както се е случило с руската армия през 1917 година а и в иракската от 2003 след предателството на армейската върхушка?

За своя отговор на този въпрод, всеки руски военен, от редника до Върховния главнокомандващ ще отговарят самостоятелно. За нас сега е важно да приемем, че отказа от защита на Отечеството е измяна, и че с такъв отказ поощряваме законодателството на сегашната държавна власт.

Второ, и това е главното, ако очевидността за необходимост от въоръжен отпор на врага е ясна и се признава, тогава момент на истината в размишленията за целесъобразноста и нравственоста на насилието, в това число и въоръжената борба става въпросът за идентификацията на войната, тоест, определянето и разпознаването на състоянието на война, нейните съществени и отличителни признаци. Ако състоянието на война е настъпило, тогава прилагането на сила против врага, в това число и на окупираните територии се явява необходимо, дори ако състоянието на война го няма, тогава степента и съдържанието на възможното насилие (то съществува винаги, когато съществува даржавата) трябва адекватно да се съотнася с характера на заплахата над външната и вътрешната безопасност на човека, семейството, нацията, обществото и държавата.

И така, какво е това война и кога за държавата, обществото, нацията, класата, етническата, религиозната или другите социални групи настъпва състояние на война? Вероятно за мнозина такъв въпрос ще прозвучи странно, доколкото в обикновенното съзнание, разбирането за война е свързано с бомбардировки, артилерийски огън, стрелба на танкове, автомати и картечници, настъпателни и отбранителни действия и всичко останало, което е ставало на полесраженията на воюващите страни през последните няколко столетия. Всичко това е така и никой не би възнамерявал да отрича една такава война. Работата е там, че , че след появата на ядреното оръжие в Съветские съюз и достигането от основните геополитически противници (или съперници) до гарантирано взаимно унищожение, към които преди другите достигнаха СССР и САЩ, основното съдържание на военно-политическото противостоене започна постепенно да се измества и протича от потенциално открит въоръжен сблъсък в други сфери на борба, преди всичко в обществено-психологическата. Победата в тези нови сфери позволява да се достигнат същите цели, както и при победа във открита въоръжена борба. Революционният скок във възможностите на небойните средства е достигнат благодарение масираното въздействие на телевизията, радиото, печата и другите информационно-технически средства над общественото съзнание, информационно-психологическото състояние на човека, семейството, народа, нацията на противника. Разбира се, такива възможности са съществували и използвани при (гео) политическо противоборство и преди, но тогава въоръжената окупация на чужда страна е била необходимо условие за прилагане на масирано разпространиние на нейната територие на идеологията противоречаща и унищожаваща предишние начин на живот на нацията, обществото, държавата или друг вероятен субект на борба.

В съвременните условия, средствата за масова информация дават възможност масирано да се налагат на населението чужди за него нравствени ценности, мотивационни основания за поведение, за което е достатъчно само - средствата за масово осведомяване да не са подконтролни на националното правителство. Още по-добре би било и самото правителство и властта като цяло да престанат да стоят на страната на националните интереси. Духовната окупация става основа за политическо, икономическо, финансово, научно-техническо и друго поробване (в оригинала закабаление - бел.прев) на страната: окупираното население не трябва да осъзнава, че то вече е под окупация. Още по-добре е когато на населението от сутрин да вечер по всички канали се говори нещо патриотично.

Подобни действия придобиват ефективността на военните операции, когато тяхното масирано, насилствено въздействие води до изменение в начина на живот на нацията, нейното духовно и физическо унищожение или към други съществени геополитически изменения. Разликата между новата и старата война се заключава в нейното разтегляне във времето и в отсъствието на зримо физическо насилие, но по същество и резултати тя си остава война.

Съвременната военна наука на Русия няма не само ясен и адекватен отговор на въпроса за същността на новите типове война, но и в угода на сегашната политическа върхушка, не намира в себе си интелектуални сили и воля даже да постави въпросите в необходимата плоскост или дори да формулира определение за съвременната война. За партийно-комунистическия подход към явлението война в изложението на бивщето Главно Политическо управление не ми се иска даже да споменаваме. Празните дрънкания за "учението за войната и армията" изложени он волкогоновци в съветската и днешната руска военна енциклопедия, ограничават разбирането, определянето и самото дълбочинно разбиране за войната само до нейните социално-политически аспекти. Изучаването на вътрешната природа на войната (не въоръжената борба, а именно войната), както това са правили Сун-цви, Д.В. Давидов, К. Клаузевиц, Ф.К. Гершелман, Б. Лидел-Гарт и други, през съветско време фундаментално никой не е правил.

В Русия и до днес няма обща теория на войната, на основовата на която да е възможно да разработим частните теории за въоръжената, информационната и другите форми на борба. Този провал в разработването на системообразуваща обща теория стана една от главните причини за това да "прозяпаме" прехода към война от ново поколение, в това число и "студената". Нито съветската, нито руската политическа, нито военна наука, така и не са намерили руски термин за обозначаване на този нов тип война и от 1946 година продължаваме да ползваме чуждестранни заимствания. Термина не е могъл да се появи, доколкото в отечествената наука не е било разработено и дадено определение на понятието отразяващо тази нова даденост.

Ние не признахме "студената война" против СССР, като истинска, действителна война, и Съветския съюз, загубвайки я, изчезна от политическата сцена. Ако ние не признаваме водената против Русия втора "студена война", ние, руснаците, и другите коренни народи на Русия, ще загубим и своята последна война и ще изчезнем като нация.

Разсъжденията за етичността и границите на прилагане на насилие са възможни и необходими във филисофски спор в мирно време, но когато врага е на твоята земя, не е важно, с какви средства унищожават твоята вяра, народ и държава, а е точно време да си припомним простите и мъжествени думи на руския войник Василий Тëркин за войната: "Трябва да се бием? -- Тогава да се бием!"

Може ли да се отнесат партизанското движение, диверсионните и терористични действия към явленията на война и въоръжената борба? Безусловно. Обемът на статията-писмо не позволява достатъчно пълно да се разкрият особеностите на войната и военните действия с използването на специални форми и способи за подготовка и провеждане. Съвсем накратко и опростено тяхната същност може да се покаже чрез разкриване методите на водене на война. За специалните методи, форми и начини за военни действия, което е основно направление в научната дейност на автора, по силата на секретността на темата, тук няма да разсъждаваме.

Какво е метод на водене на война? Това е начин да се постигне победа. Победата във война -- това е нов порядък в междудържавните ( в гражданската война вътрешнополитическите, обществените) и други отношения, промяна в ролите и местата на воюващите страни в геополитическите противоборства, и съвсем разгром или унищожение на въоръжените сили на противника. Казано накратко: цел на войната и същност на победата е друг следвоенен свят, свят на условията на победителя.
Принципно, победата във войната от гледна точка на природата на войната, както и всяка друга борба, може да бъде постигната с преодоляване външната съпротива на противника или лишаването му от вътрешна способност за съпротива. Образно казано, един спортист-борец и неговия отбор могат да бъдат победени в честна и открита схватка на тепиха, като го положим по гръб, но може и по друг начин: като им се пробута неквалифициран треньор или погрешна методика за трениране, лошо хранене, неутопляване на дома, изостряне на лични и семейни проблеми с жилището, образованието, здравето или дори заплаха при евентуална победа. В резултат на това, борецът може изобщо да се откаже от борбата или просто да се предаде, като се е попазарил предварително. Ако методите за подриване на моралната и физическата сила на съперника са неприемливи в честната спортна борба, "то на война, като на война": победа над противника се опитват не само, а днес и не до толкова в открита въоръжена борба с използването на всякакви средства за поражение на противника, колкото отвътре -- подривайки духовния, икономически, научно-технически, демографски и друг потенциал на противника, тоест, лишавайки го от вътрешни източници на сила и самата възможност успешно да води борба.

Именно такъв метод за достигане на победата е бил приложен против СССР в първата "студена война", същият метод се използва и днес против Русия Прилагането от нашия геополитически противник на специални форми и способи за борба за окончателното поробване (закабаление - бел.прев) на руския и другите коренни народи на Русия изисква съответни специални форми и начини на ответни действия.

За победа и идване на власт на здрави национални сили в Русия са нужни съответните асиметрични форми и начини за политическа борба.

Можем ли да сравняваме политическата обстановка в Русия от края на XIX век, когато възниква руския политически тероризъм на народоволците, със сегашната и да си припомним мнението на Л.Н. Толстой по този проблем? И да, и не!.

Известно е, че след убийството на Александър II от народоволците на 1 март 1881 година, Л.Н. Толстой се е обърнал към неговия наследник Александър III с молба за християнско опрощение на терористите. Той не само не оправдавал участниците в покушението и техните методи за борба, но и твърдял, че "подобни опити завършват и не биха могли да не завършат с нещо друго освен гибел за много добри хора и все по- голямо и голямо озверение на правителството".

Ето как И.А. Илин е описал вижданията на Л.Н. Толстой за тероризма, когато на него, все още млад човек му било разрешено да посети Ясна поляна през 1906 година. "Отново говорихме за революционното движение, за партията на терористите с техните вечни покушения, за правителството с неговите вечни контрамерки. И едното и другото се отхвърляше. Но да се осъжда се считаше не по християнски. Въпросът беше поставен по съвсем друг начин: кой от тези насилници е по-голям грешник и кой заслужава повече състрадание -- насилниците отдалу или отгоре? В беседата взеха участие само привърженици на доктрината на Толстой. Всички те търсеха разположението на учителя, опитвайки се предугадят неговия отговор и изказваха повече състрадание към министрите, дококото те съставяха върхушката на даржавата като система и се явяват насилници по професия. Толстой говори последен: Не, каза той, по-лоши са революционерите. Министрите изпълняват своя политически дълг, и те имат всички права да се борят с революцията; в същото време, доколкото революционерите спонтанно и свободно се хващат за убийството и терора, а поради това грешат повече и заслужаван повече състрадание... Всички седяха смутени и объркани (том 6, кн.III, с.489).

Защо Л.Н. Толстой от двата вида насилие е считал тероризма за по-голямо зло отколкото държавното насилие? Сигурно, затова, че при всичкото неприемане на царската държавна власт в Русия, пълното отрицание на държавата, като средство за терор, очевидно, означава и отрицание на самото битие на Русия и руския нярод, като нация. Изхождайки от това, Толстой, вероятно е считал за възможно и необходимо еволюционното усъвършенстване на държавната власт и живота на народа.

Могла ли е Русия да тръгне по този исторически дълъг път и да го измине до появата в страната на такъв политически вариант на самодържавие или конституционна монархия, която би била приемлива за руския народ, като истинно справедлив, като път на промисъла Божий?

По-скоро, до самото начало на Първата световна война, възможността за еволюционно развитие на православното самодържавие, за което писаха и настояваха Лев Алексанарович Тихомиров и другите, все още съществуваше. Само че руската управляваща върхушка, политическия елит се оказа неспособен да осъществи измененията в политическата система на империята; гражданската война в Русия след революцията от 1917 година показа, че руския народ отхвърля пътя на обществено развитие догонващо Европа, който път се предлагаше от Бялото движение. Нещо не свое са видяли руските поколения от края на XIX век и началото на XX век и в царската династия на Романови, по това време, вече загубили своята сакралност, и в белогвардейските демократи от февруарската революция през 1917 година, до омерзение напомнящи за днешните. Ето защо, руският народ е избрал новата съветска власт, а заедно с нея и Червената империя СССР...

Жертвата на която се е съгласил руския народ, като е намерил в себе си сили да извърши фантастичен революционен скок в бъдещето, нещо на което не се е решил нито един друг народ в Европа: нито немците, които са започнали със Съветската Баварска република, нито унгарците, нито другите европейски народи. Духът на социалистическото преустройство на света, своята държава и общество е стигнал само на нашите руски предци. Национализация на банките и всички природни ресурси, гигантско обобществяване на собствеността в промишлеността и селското стопанство, плановото разпределение на обществения труд, безплатното образование и здравеопазване, буквално катапултира руската нация и другите живеещи редом с него народи няколко столетия напред с сравнение с другите народи. Символ на този скок в общочовешкия космос стана полетът на Ю.А. Гагарин.

Едва ли някой по света, включително гения на Л.Н. Толстой е могъл да види в терористическите актове от края на ХІХ век, някаква чяст от този път, който в края на краищата доведе до образуването на СССР. Дори основоположниците на комунистическата идея, социалистическото общество и държава са си го представяли не савсем така, както стана в Съветска Русия.

Наред с това, повече " състрадавайки" на терористите за причиненото от тях насилие, П.Н Толстой е разпознал и видял отази граница, която в политическата борба не бива да се прекрачва. Тази граница е способността на народа, обществено-политическите сили, съсловно-трудовите класи и групи да отстояват и защитават своите интереси, да имат действени, избирателни и други политически механизми по ненасилствен начин да влияят на избора и направлението на пътя на национално развитие. Ще се повторим и потвърдим, че такава възможност в самодържавна Русия е съществувала теоритически до самата смърт на Лев Николаевич.

В сегашно време, такава възможност за руския народ, според автора, не съществува. Формиралата се сега в Русия политическа система не само не иска да предостави на обществено-политическите сили такава възможност, тя просто не може да си позволи реална, честна ( в смисъл еднакви и за всички превилегии) политическа борба, тъй като в една такава борба никакви шансове за победа на криминалния капитализъм не съществува. Затова у национално-патриотичните и другите нравствено здрави политически сили няма и никога няма да има такава възможност да дойде на власт в Русия чрез избори и други ненасилствени форми и начини за борба.

Чрез избори, проблема за връщането на държавната власт на народа не може да бъде решена. Нещо повече, по плана на сегашното руско ръководство, избирателната кампания през 2007 - 2008 години трябва да протече на политическо поле напълно "почистено" от принципни политически противници. На изборите, в качеството на опозиция ще бъдат допуснати само опортюнистки партии с ляво-комунистическа ориентация, които ще считат за победа дори само 20% от гласовете на избирателите, както и нещо такова либерално, за да бъде показано на запад като задължителната демократическа колекция. Останалото стадо ще бъде построено в колона, съгласно с количеството редове в залата на Държавната дума. Такова нещо и в страшен сън не се е присънвало на Л.Н. Толстой, а ние в него живеем...

С това, размислите по зададената тема могат да приключат, доколкото нататък придобива значение не интелектуалната, а нравствената и волевата съставящи у човека, и всички следващи думи и дела ясно се разграничават в зависимост от две човешки качества: личното мъжество и решителност или страхливостта и малодушието.

В самия край на живота си Лев Толстой завършил своето всемирно духовно състрадание с едно практическо действие, постъпка --той станал и излязъл от своя дом и своя свят и отишъл в истинската, живата Русия.
Онези, които на 17 март 2005 година са напуснали домовете си, отишли са на Минското шосе и са направили засада за Чубайс, сигурно са оставили жени и деца, сигурно са се уморили просто духовно да страдат за унижената Русия и са се решили на постъпка. Какво ще се получи от това и предвесник на какво е, не знае никой. Бог им судья. И всем нам.

полковник Владимир В. Квачков

Москва, затвор “Матросская Тишина”
http://zavtra.ru/cgi//veil//data/zavtra/06/666/41.html