Счу
се, че си е отишъл
Знаел е, че трябва да си тръгва, извършил необходимите
приготовлеия, сбогувал се спокойно и ... преминал.
Той е това и само това, което е на снимката
- твърди един от нас, който преди време, беше ходил на
среща с него в зала 1 на НДК в София.
"Входът
беше свободен и никъде не се виждаше никой от техническия
персонал на двореца - нямаши разпоредители, нямаше контролиращи,
нямаше организатори. Дошлите на срещата бяха повече от
капацитета на залата и тя се препълни, но никъде не се
чуваха крамоли или скандали, никой не говореше на висок
глас, нямаше бутане и ексцесии, сякаш доброто витаеше
наоколо - всеки беше обладан от чувство за принадлежност
към едно цяло и това може би обгръщаше индивидуалното
чувство за достойнство с доброта. Повече от ясно бе, че
всички и всеки се чувстваше някак особено.
А
хората продължаваха да прииждат и вече изпълваха предверията
на залата. Тогова на сцената се появи самият Шри Чинмой
и направи съвсем простичък и разбираем жест с ръка. Оказа
се, че техническия персонал на двореца си е на мястото
- задкулисието на огромната сцена беше открито и римпочето
покани на сцената своите организирани последователи дошли
от съседните страни да се качат на сцената и да освободят
място в залата за тези които бяха останали отвън.
А
хората наоколо, в залата, бяха и същите и някак други.
Същите, с които се разминаваме умислени и угрижени по
улиците и някак други - сериозни, но и спокойни, и с доловима
доброта в очите. Без някой да ги подканя, хората се сместваха
и в редовете и в проходите, за да направят място за другите.
Залата беше пълна до краен предел.
Това не беше шоу.
Това беше среща и разговор - римпоче пееше и рецитираше
и говореше неща толкова простички и ясни, рискувайки да
се срине в баналност, но достойната мъдрост е известна
с това, че никога не прекрачва някои граници. В очите
на хората го нямаши фанатичния възторг на поклонници и
последователи. Това бяха хора разумни, спокойни, добри
и с достойнство, дошли не от любопитство или да докоснат
до чудото на мъдростта, а интелигентни и убедени съмишленици.
Всеки беше дошъл с някакъв свой си въпрос и мъдрият, като
чи ли бе успял, да отговори на всеки, защото напускането
на залата, което е далеч по-сложно, като координирано
действо, протече с не по-малко спокойствие, достойнство,
доброта и нещо особено, неподвластно на квалификации.
Нямяше
тълпа. Множеството сякаш обладаваше някакво смътно позната
идея за общност от по-висш порядък.
Зададох
си въпроса, дали това което виждам наоколо е същия този,
нашия, народ или онзи от перфидните социологически писания
на Иван Хаджийски, дали не става въпрос за непредставителна
извадка???
В
момента, в който, отговорите на тези въпроси бяха започнали
да се очертават, ние преминавахме през обширното лоби
на двореца и видях събсем близо до нас човекът, който
ни беше събрал. Той разговаряше с някого, но погледна
към мен и когато погледите ни се срещнаха, кимна с глава
и се усмихна. Съвсем определено, това не беше случайно,
защото и събеседника му се беше обърнал и заинтригуван,
гледаше към нас. Дали кимването е било потвърждение на
моите догадки, не мога да твърдя със сигурност, но поне
така ми се стори тогава.
Но
отговорът на въпросите, дали това, което виждам и става
около нас и с нас е представително за народа ни; дали
дошлите на срещата са някаква особена, обособена част
от народа или са представителни за нас българите, вече
се бе превърнал в увереност. Съдете сами. Спомнете си
онази нощ, когато след един футболен мач на нашите национали,
народът излезе по среднощ и изпълни улиците по градове
и села, за да изрази и сподели своята радост от победата.Само
спокойствието, през онази нощ, бе изместено от възторг
и радост, но достойнството, добротата и "нещо-то
особено, неподвластно на квалификации" присъстваха."
А
може би именно за това "нещо особено, неподвластно
на квалификации", Шри Чинмой беше казал, че
"Когато
силата на любовта победи любовта към силата, ще настане
истинския мир" |
